" За величието на една нация и моралния й напредък може да се съди по отношението й към животните. "  - Махатма Ганди

 

Какво е положителното? За някои отговорът е явен — отношението към близки и другари -  към майка, баба, баща и дядо... Към обичания човек и околните другари, сърдечните действия към всички тези, които ни заобикалят. Към непознатия, с който се разминаваме на улицата, с нуждаещия се, който търси съчувствие. А дружно с това — по какъв начин се отнасяме към животните, дребни и огромни, пухкави или плашещи, които са измежду нас.

Млада дама трогна пловдивчани с обява за един от тези хора, които може и да не видим в забързаното всекидневие, само че които са източник на топлота към захвърлените кучета и котки — плод на човешкото безхаберие, постоянно ритани и гонени, които изпълват улиците на Пловдив.

„ Човекът беше с похабени облекла, само че с душа по-чиста от всяка изгладена риза. Косата му — посивяла, ръцете — груби от времето, само че в тях — шепи грижа. Всеки ден идваше с дребна торба храна, а зад него — тишина и почитание, което не се изисква, а се печели “, стартира описа си Теодора Петрова.

Тя разказва и реакцията на котките към мъжа — съгласно нея те са привлечени освен от инстинкта за храна, а от нещо по-дълбоко — добрината, която той излъчва.

„ Тичаха към него, като че ли усещаха освен мириса на храна, а и топлината, която светът рядко им дава. Той не говореше доста, единствено се усмихваше, до момента в който сипваше по малко за всяко лапиче. И като че ли за тези няколко минути светът спираше да бъде недодялан “, добавя Петрова.

Тя споделя, че е останала трогната от обстановката — от контраста сред скромния човек, който може да остане „ незабележим “ в забързания град, само че станал център на „ вселената “ за няколко живи същества, които също са „ невидими “ за мнозина.

Дамата не споделя лицето на пловдивчанина… само че може би това още повече ускорява описа за него. Защото в неговата анонимна доброта може да се припознае някой негов другар по положително — от София, Варна, Бургас или всяко друго кътче по света, който е спрял, отделил парченце от това, което има, и е избрал да подари — даже на животно.

„ Този човек ме трогна. Понякога най-светлите души се крият зад най-семплата осанка. И оня, който мнозина подминават с равнодушие, дава повече обич от цялостен един град “, заключава дамата.

 В свят, в който постоянно обръщаме внимание на лъскавото, мощното и шумното, от време на време най-голямото великолепие се крие в един дребен жест.

Вижте и цялата обява, споделена от Теодора Петрова: 

" Човекът беше с похабени облекла, само че с душа по-чиста от всяка изгладена риза. Косата му — посивяла, ръцете — груби от времето, само че в тях — шепи грижа. Всеки ден идваше с дребна торба храна, а зад него — тишина и почитание, което не се изисква, а се печели.
Котетата го познаваха. Тичаха към него, като че ли усещаха освен мириса на храна, а и топлината, която светът рядко им дава. Той не говореше доста, единствено се усмихваше, до момента в който сипваше по малко за всяко лапиче. И като че ли за тези няколко минути светът спираше да бъде недодялан.

Този човек ме трогна. Понякога най-светлите души се крият зад най-семплата осанка. И оня, който мнозина подминават с равнодушие, дава повече обич от цялостен един град. 
Човекът с дребна количка, цялостна с грижа. "